понеделник, 11 март 2013 г.

Вълшебната Меча Кожа




                         Вълшебната Меча Кожа 
 

от Силвия Топурска (фортемоторе)












                  Имало едно време в далечните приказни земи, две велики царства. Те били много близо едно до друго, само една река ги деляла по между им. Крепостните им стени се издигали на хиляди метри височина и така врагове не можели да ги превземат. В добри съседски отношения ,живеели мирно и щастливо. В едното кралство, кралят и кралицата имали син, а в другото – дъщеря. Още от тяхното раждане те били заречени, когато станат на определена възраст да се венчаят и да владеят земите на техните родители. Принцът и Принцесата били заедно още от деца, заедно играли, заедно плакали, били като брат и сестра.
                    По случай петият рожден ден на принцесата, родителите й разрешили да си играе в близките в замъка гори. Малката тръгнала сама, в боровите гори, намерила красиви пролетни цветя и започнала да ги бере. Ненадейно обаче, се появила Старата Зла Вещица с черно наметало и недоверчива аура, около себе си. Помолила Принцесата да си купи от нейните цветя и от старата суха длан се появили хубави ароматни цветя. Някога Злата Вещица била велика магьосница, но с течение на времето хората започнали да вярват повече в доброто и нейните магии се обезсмислили. Детето я наругало и изгонило. Обидена вещицата я урочасала, да си остане лигаво дете и никога да не спечели любовта на принца. Малката не обърнала много внимание на думите й. Продължила да си бере цветята. 
                 Така минавало времето, Принцът пораствал и помъдрявал, а Принцесата оставала все дете. Колкото повече растяла, толкова повече се вдетенявала, а това отблъсквало Принца.  На петнадесетия рожден ден на гости на съседното царство, Принцесата направо прекалила. Качвала се по масите, бутала чиниите, замервала гостите с храна и продължавала да се хили лигаво и детински. Принцът много се ядосал и лично я изгонил. Засрамени родителите й я прибрали вкъщи, като и те самите не знаели какво й е.
                 Един ден, Принцесата отново била в гората и си играела сама, защото никой не можел да я търпи, дошла при нея горската фея, Абракадабра Девойката. Феята веднага разбрала, че Принцесата е урочасана и знаела как да й помогне. 
              Далече далече от кралството имало мистериозна местност, Нептунови води, там растяло красиво бяло цвете, то би могло да развали магията, но само при положение, че принцесата го откъсне сама. 
               Още на другия ден Кралят изпратил дъщеря си заедно с феята и свой придружени натам. Така тримата тръгнали към Нептунови води, пътували с дни и нощи, през планини и морета, пътят бил много дълъг.
               Нептунови води, била една тъмна местност винаги обвита с гъсти мъгли от слънце необезпокоени. Рядко ходели хора по тези места, заради тягостната атмосфера и лесното губене. Земята била само в кал и имало много блата и гьолове, дърветата никога не цъфтели. След дългия път тримата стигнали до мистериозното място. Само Абракадабра Девойката не се страхувала, защото знаела, че няма нищо страшно там, въпреки лошата атмосфера. Дълго обикаляли, но накрая намерили цветето. Принцесата го откъснала и то посърнало в ръцете й, това било добър знак, че магията се е махнала. И така доволни се върнали вкъщи. 
             За да се отблагодари на феята принцесата построила малък замък в гората. Там Абракадабра можела да прави своите дела и да помага на хората в кралството. И оттогава те станали неразделни приятелки. Сега обаче Принцесата трябвало да си върне любовта на принца, когато той чул за случилото се, не можел да повярва мислел си ,че приятелката му от детството се шегува и преструва. Дълго принцесата го умолявала, но той бил непреклонен. Бил изгубил доверието си към нея, а това трудно се печели отново. Абракадабра, решила да помогне на приятелката си и й направила, вълшебна меча кожа.
           Ще облечеш това, ще отидеш в гората, когато той ловува, ще му говориш , ще се сприятелиш с него и бавно ще стигнеш до сърцето му, но не му казвай, че си ти, нека сам той те познае. 
            Казала й добрата фея и я изпратила. Принцесата така и направила...
                  Когато срещнала принца с тази си нова визия, той поискал да я убие, но Принцесата започнала да му разказва, че е омагьосана и превърната в мечка. Принцът никога до сега не беше виждал говореща мечка и я пощадил. И тези нейни очи му изглеждали толкова познати, но до сега не беше имал познати мечки, по-точно познати говорещи мечки. Следващият път, когато бил на лов те пак се срещнали и отново си говорели. И така ден след ден. Станали приятели, Принцът се учудвал от това, че мечката знае много неща за него, сякаш се познавали отдавна. Той взел да се съмнява в това мече, докато Принцесата от съседното царство сякаш се губела и не се срещали често, както преди. Малко странно му изглеждало това  Принцесата да е мечката, но пък никой не го познавал толкова добре, а и приликите между тях двете били големи. Взел още повече да се съмнява. 
             Дните минавали, мечето му станало най-добрия приятел, виждали се всеки ден. Веднъж принцът не издържал и я попитал, дали под тази меча кожа не се крие, друг човек?      Тогава Принцесата, свалила кожата и показала истинската ли личност. Принцът не се учудил от това, целунал я и пак продължили да си приказват, но този път като влюбени...

петък, 15 февруари 2013 г.

Атите


 

 

 

от Силвия Топурска (fortemotore) 

 

 

                      Никой никога не би повярвал, че на небето живеят хора. Не само няколко, а цяло царство.
         Преди много много години, още в далечни времена, в приказното царство на елфите, живял Атис. Той бил мъдър и добър елф, вършел си работата много добре. Но имало капчица тъга, вътре в него. Той мечтаел да има деца, но уви- нямал. Един ден Атис, попаднал на малко бял варовик, дълго време се чудил какво да го прави, и накрая решил, че ще създава малки фигурки за украса. Тогава си помислил, защо да не бъдат в човешки форми? И така Атис, започнал да вае малки човешки фигурки, високи около двадесет сантиметра.... 

      След известно време Атис вече имал, няколко фигурки, за които полагал много грижи. Дълбоко в мечтите си, той искал да са живи, като истински негови деца. Докато Атис грижливо ваел фигурки, боговете го наблюдавали и виждали мъката му. 
       На края му разрешили, да използва магия и да съживи своите фигурки. Когато Атис разбрал това, с цялата си любов взел да целува фигурките. След всяка целувка, всяка фигурка оживявала. Атис бил на върха на щастието си. Човекоподобните същества били с много бяла кожа, тюркоазеносини очни ябълки, нямали си ирис и зеница, което за баща им не правело проблем. Високи са около двадесет сантиметра, и имат бели римски туники за дрехи. Тези мъничета Атис нарекъл свои деца, и започнал да полага усилени грижи за тях. Другите елфи забелязвали, че Атис е щастлив и това ги радвало. Боговете също. 
       Така минавали дните, а радостта на Атис ставала по- голяма и по- голяма. А заедно с радостта и ревността.... Не след дълго, Атис забранил на малките да излизат навън. Той искал да ги предпази, но не осъзнавал, че с тази си голяма любов, можел и да ги задушава и ограничава. Боговете виждали това и не искали малките да стават нещастни.


          Един ден просто му ги взели... Мъката на Атис, била толкова голяма, че той продължавал да вае фигурки и да ги целува, но те не оживявали, както предишния път. Боговете взели мъничките същества при тях. От баща елф, малките познавали магията на елфите, но имали едно голямо качество, можели да пазят тайна. Боговете им подарили небето, нарекли ги ати, от името на баща им, дали им правото да леят. Оттогава меките и пухкави облаци, станали убежище за мъничетата. Както всяко царство, така и това на Атите имаше цар. Ера беше мъдър цар, знаеше как да толерира народа си и как да съди справедливо. Най- много обичаше, всяка сутрин след като се събуди да ги наблюдава. Качваше се на най- високата кула в замъка си и една прекрасна гледка се очертаваше пред него. Слънчевите лъчи се пречупваха през облаците и огряваха всяка малка юта. Ютите представляваха издълбани малки хралупи в облаците, това бяха къщите на атите. Вътре малките им мебели също бяха от облаци. Заставаше Ера с облегнати ръце върху огромния от възрастта си корем, леко галейки си рижата дълга брада, наслаждавайки се на уютната гледка пред него. Когато се нагледаше, Ера въздъхваше доволно и се връщаше към своите дневни задачки.
         Животът на атите не се различаваше много от този на хората. Те имаха много по- малко животни, имаха и безкрайни бели облачни поля. Животът им, също беше лишен от безсмъртие. Раждаха се и умираха също както хората. Не воюваха с никого, но ако се наложи бяха добри войни. Боговете им бяха направили специални бели лъкове от материал, който го има само на едно място във Вселената. За разлика от хората обаче, атите познаваха магията на елфите, можеха да стават невидими, можеха и да летят, не чувстваха глад и не боледуваха никога. Езикът на атите също беше различен, от страни приличаше на чуруликане на птици.
По стар обичай на атите само царят, можеше да разговаря с Боговете. С песен на славей, те го викаха в една точно определена в замъка стая. Във стаята имаше само една пейка. Ера сядаше на пейката, и сякаш замъка за миг изчезваше, а Ера се озоваваше на съвсем друго място. Боговете му говореха с плътен мъжки глас, отекващ във всичко около него. Когато разговора приключваше, Ера отново се озоваваше във своята стая.

 

          Една приказна сутрин, царят отново беше застанал на своя любим прозорец. И тогава чу песента на славея... Побърза към стаята, влезе и седна на пейката. Пейзажа, който се появи пред него, този път беше, едно огромно море. Ера беше седнал на един малък остров с размери около два метра. Тогава чу гласът... 

       – Ера, човечеството долу на Земята е в опасност. Кажи на Ка и неговите воини, да отидат на Земята и да вземат един чувал с ябълки. Ябълките са заразени с страшна болест, тя може да убие хората. Имат три денонощия...Ера по- бързай.. 
        Точно след една секунда време Ера вече беше във своята стая, а гласът продължи да отеква все по- тихо, докато заглъхна. Той поседя още две минути, мислейки върху задачата. Не искаше да изпраща най- добрите си воини на Земята, тя с огромните си размери можеше да ги смачка. Поседя малко пое дъх, събра сили и излезе. Отвън го чакаше Рой неговия най- доверен слуга.
         – Царю, всичко наред ли е?- питаше притеснено Рой. 
         – Повикай, бързо Ка. Кажи му, че го викам. 
        – Както заповядате господарю. -отговори Рой, с лек поклон и побърза да отиде при Ка.
        Един от най- смелите воини на Ера беше Ка. Имаше строен външен вид, кестенява дъга до брадата му коса. Не говореше много, и ако говореше казваше винаги обмислени думи. Имаше обаче и една тайна, която малко ати знаеха, Ка беше влюбен в принцесата, дъщерята на Ера. Нейното име беше Джи, тя също отговаряше на любовта му. Те бяха млади и влюбени, пред тях се откриваше един красив свят на споделена и топла любов, голяма любов. Един ден Ка и Джи щяха да се оженят и да владеят царството на пазителите на тайната. 
        – Викали сте ме царю.- каза Ка, паднал на колене,пред своя цар, дотичал веднага след като разбра, че го викат. 
            Точно след три минути, дойдоха и подчинените воини на Ка. Те бяха четирима. Моро, мъж с рижи коси и брада, който много обичаше да изтъква философски изводи. Джорджи, млад мъж с черни брада и коси, истински боец. Много добър на стрелба с лък. Ханс рус с много добре оформена брада. За разлика от другите, Ханс полагаше много грижи за външният си вид. Опи беше най- неопитният от тях, постоянно тренираше, неговата любима фраза е „Да се бием, братя!“ 
        Ера обясни всичко на Ка, те много добре се разбираха.
            - В този момент на Земята е 1300 година след Христа. Хората още не знаят, че страшна болест ги грози. Отиди Ка и спаси човечеството! И се върнете живи и здрави! После ще вземеш Джи за жена.- довърши Ера.
           – Наистина ли царю?- възкликна радостно Ка и срамежлива усмивка грейна на лицето му. Стана толкова щастлив, когато чу тези думи. 
           - Нямаме време, сега тръгвайте! - заповяда с лек тон Ера. 
               В Европа е лют февруари месец, месец на сняг лошо време и гъсти магли. И точно тези гъсти мъги, ще помогнат на атите да слязат на Земята. Долу в една от гъстите борови гори във владение на граф Франсоа дьо Мишел, сякаш от мъглата започнаха да падат във снега някакви малки неща. В гората не живееха хора, и нямаше кой да ги види или чуе.
         – Е, няма да паднем от високо, нали Джорджи?!- каза троснато и сърдито Опи докато се съвземаше от падането. Джорджи беше слизал веднъж до Земята и знаеше как се пада, но това искаше да спести на приятелчетата си, за да не ги панира. 
     - Ако ви бях казал истината, нямаше да се спасим от падането.-допълни във своя защита Джорджи. 
     - Нямаме време за караници!- допълни Ка, докато изтупваше специалното си наметало от снега. Боговете бяха дали на Ка и останалите бели наметала, които ги правеха невидими, за да ги пазят през цялото време на Земята. Докато се свестяваха от падането, в далечината се чу шум. Този шум приближаваше. 
      - Нещо идва. Скрийте се!- изтъкна Опи, докато се взираше съсредоточено в далечината. 
            – И то е голямо. -допълни с хладно спокойствие Ханс. 
             - Земен звяр! Крийте се!- извика уплашено Джорджи. 
     Черния ротвайлер на граф Франсоа Дьо Мишел, тичаше с пълни сили към невидимата групичка на Ка. Графът в това време беше на лов в имението си, заедно със своите осем кучета. Шако, усещаше нещо и с воя си искаше да го покаже, но не го виждаше. Ка и дружинката му бяха притиснати между острите зъби на звяра и един от боровете. Страх беше белязал лицата и сърцата им. 
           - Shaceau, on y va!- извика на кучето си графът. Което от френски се превеждаше, „Шако, да тръгваме!“ Шако чу своя господар, и побърза да се яви на повика, като постоянно и интуитивно гледаше назад, и търсеше невидимото си усещане. 
         - Пфф, размина ни се.– каза Ка, докато бършеше потта от страх, върху челото си. 
    Всички дишаха тежко и уплашено, сякаш са се разминали с апокалипсиса, но не подозираха, с колко още препятствия, ще ги изненада Земята. Леко с бавна крачка те се запътиха, към града.      Наблюдавайки огромния земен свят. Големите дървета, издигащи се сякаш на хиляди метра височина, дори и малките камъни са високи колкото тях. Когато излязоха от горите, ги очакваше едно безкрайно поле със сняг. Слабото февруарско слънце, вече залязваше, а малките ати мълчаливо и учудено се взираха в гледката, пред очите им... 


      Късно вечерта, Ка и останалите, бяха вече пред портите на града. Наоколо минаваха хора, запътили се на някъде. За атите, хората бяха огромни същества, но мъничетата можеха лесно да се крият от тях. Не беше особено трудно да прелетят над портите на един добре развиващ се за времето си град като Париж. Дори и стражите на постовете си не усетиха нищо. Хората продължаваха да се движат, напред- назад, и полека лека намаляваха, поради късния час.  
    Пазителите на тайната се бяха настанили в една селска каручка, пълна със сено. На фона на каручката малките имаха размери , колкото на новородени малки котета. 
     – Трябва ни план !- въздъхна Моро, докато си подпираше замислено брадата. 
       - Да! - добави Опи. 
   Докато мислеха плана, каручката внезапно потегли. Човекът, на когото беше каручката тръгна да се прибира, след като цял ден бе стоял в града, за да си продаде сеното. 
    – Аааааа !!!- извикаха в един глас мъничетата, изплашени от неочакваното потегляне на каручката. 
        - Бързо на бурето вляво, на пътя! - извика силно Ка, докато се готвеше да отлети на бурето, което забеляза преди минути. Всички полетяха към бурето, и бързо се приземиха там. 
         - Земята е доста непредсказуема за нас, не мислите ли?- попита Моро оправяйки си грижливо облеклото. 
         - Да, дори и плаши! - допълни Джорджи. 
         - Да взимаме чувала и да се омитаме оттук!- посъветва ги Ка. Всички се съгласиха с него. 


        След малко, малките вече летяха над града и се оглеждаха за чувала. В тяхна помощ се застъпиха и боговете, посипаха с магически прашец, чувала. Така в тъмния град той стана видим само за атите. Ето го там! - извика Опи , като сочеше с пръст надолу под тях, беше ъгъла и мястото на чувала. И всички полетяха на там. 
        Във въпросния чувал имаше ябълки, а те бяха заразени с страшна болест, която хората по- късно ще нарекат чума. За атите тя не бе проблем, те никога не боледуваха. 
       - Да го взимаме и да си тръгваме оттук! - заповяда Ка.
    Малките взеха да подпират чувала отдолу и да потеглят, но се изпречи на пътя им котака. 
      - Мърр, миауу. 
    Въпреки, че котето беше добронамерено, те не мислеха, че са в безопасност.
    Не спирайте! -извика силно Ка.
         И точно тогава котето взе да се гали нежно в чувала. При този допир и сила, две или три ябълки паднаха на земята.  
    – Бързо, нагоре всички!! - отново извика Ка. Гледайки останалите на земята ябълки...
           В този момент всички полетяха към небето, заедно с тежкия чувал. За техен късмет, на входа на гората отново бе паднала мъгла, която щеше да им помогне по- бързо да се приберат. 
       - Боговете ви благодарят Ка, че се справихте със задачата. Вие сте истински войни.- похвали ги Ера, публично пред цялото царство.
       И народът на атите в този момент взе да вика похвално, за да изрази радостта и съпричастността си. 
      - Ка време е, Джи те чака! - допълни радостно Ера.
      Принцесата бързайки се бе запътила към площада, на който Ера беше събрал народа на атите. Когато Ка я видя, сърцето радостно му затуптя и той не можа да се сдържи да не се затича към Джи. Косата на Джи беше дълга и руса и в този ден ѝ стоеше като слънчева грива, любовта правеше и нея красива. Ка сякаш се влюби отново. Затича се към Джи и я целуна.

         
                    Те щяха да бъдат новите владетели на царството на атите.





четвъртък, 7 февруари 2013 г.

ЩЕ

над осемте цветни морета
и над величествените три планини
с върхове докосвайки небето
за да усети светлите ни нощи
ще полети любовта ни
ще се сбъднем далеч оттук
далеч от човешкото време
в дълбокото на вселената
където има капчица щастие
за всяка истинска любов
ще танцуваме по този начин
начина на нашето допълване
докосване
целувка
усмивка
ще бъде достатъчно топло
и нищо няма да ни разделя

събота, 24 ноември 2012 г.

тихо е


а есенни са пеперудите
подарили любовта
на хладния вятър
Добавете надпис
тя закачливо се е заиграла
с красиво обагрените листа
окапали от мъдростта ми
и отново е тихо   

събота, 10 декември 2011 г.

събудих се слънчева и цяла

докато пожарът
обхващаше целият ми свят
преди корабите
да се сблъскат в каменистия бряг
преди сълзите ми
да превземат големината на морето
кръстих небесната завивка на теб
за да ми харесваш още повече от сега
докосвайки те отвъд триизмерните галактики
спря да гори
събудих се слънчева и цяла

събота, 29 октомври 2011 г.

излязла от печат 1 брой /за тебе/

цялата съм изписана с проза
вените ми
косите ми
с рими
книга съм за тебе цветна
непрочетена
всяка страница различна
отваряш четеш смееш се
или пък си тъжен
недописани букви
премълчани
без край без заглавие
/в този живот за плътта ще имаме ли време
или искаш така да остана/
и още с кориците си привличам
бяла нашарена
с черни букви
премълчани уви
без автор
без ISBN
само една бройка
с автограф разписана
за тебе

2007г

ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕР

липсвам ли ти
а в илюзиите
само една картинка напомня за мелодиите
изпълнени с пурпурни дихания
бледи несъществуващи движения
само една картинка
всъщност са две красиви
щастливи
бяло- черни


21.03.2005г